Сурвакарски игри

Сурвакарските обичаи са разпространени главно в Западна България, извършват се на "Сурова" - старата Нова година (14 януари). Наричат се сурвакари, старци, василичари. Най-същественият белег е традицията да се правят ликове на животни, някои от които имат важно стопанско значение - лик на коза, кон, овен и пр. Правят се ликове и на мечка, лисица, птици, на фантастични животни.

Фактът, че сурвакарските игри стават на Нова година, показва, новогодишен обичай. Това се вижда и от името му. Той се сравнява с новогодишните обичаи у останалите славянски народи, които са разгледани от Владимир Проп. При сравнението изпъкват много общи белези както в облеклото, така и в маските. Тази общност крие в себе си наследен новогодишен обичай, възникнал в друга епоха, свързан с древна трудова дейност на славянските племена. Такова е потеклото на сурвакарския обичай в цяла Западна България. Той ни връща хилядолетия назад на север, в славянската прародина, в горите с широколистни и иглолистни дървета. Ред очите ни оживяват старите ловци, насочили лъкове към животното, което ще спаси племето от гладна смърт. Така е било някога, а сега е останал само старинният обичай - сурвакарските игри на старата Нова година, пазени от потомците на най-старите славянски заселници по тези места.

Паднат ли влажни облаци и мъгли над величествените върхове на Чеканец, скове ли лед пенливите реки, оголените вековни дървета извисяват исполински снаги, а в клоните им зазвучават сурвакарските песни от този край. В смълчаната зимна нощ срещу "Сурва" долита първият звън на хлопките и бодрите подвиквания на сурвакарите. Силуетите им се открояват като фантастична гледка, а животинските им причудливи ликове напомнят оживели легенди за митически същества.

Ние сме подранили гости на село Кошарево, Пернишко. Мразовита януарска утрин. Рекичката, която дели селото на две, е замръзнала. Откак помнят старите, все на мегдана са ставали празниците. Тук играят и сурвакарите. Мегданът е малко нависоко , та от него се вижда цялото село.

Изведнъж залумкват звънци, разтърсва се земята. Първите лъчи на светлика ли донесоха това видение, което сякаш залива баирчето оттатък реката? То идва, приближава, а нас ни полазват тръпки. Иска ни се да притиснем уши и да ударим на бяг, а не знаем защо, отиваме все към него, стремим се напред. Пред нас се откроява чудовище. Тяло, покрито с перушина, опасано с тежки хлопки. Главата на глиган с червена муцуна, а нагоре - цяр човешки ръст птичи крила, разперени като огромно ветрило. До него друго животно. Очите му - дълбоки паници, закривен нос, зъби от огромни бобени зърна, брада, мустаци, брада... Ето други - глава на козел, на мечка, на лисица, заешки кожи, бухал със святкащи и зловещи очи, змейове.

Страхотия!
Като в странен калейдоскоп се въртят, танцуват животни, птици, рога, опашки!
Селото се е стекло да гледа.
Между навалицата си проправя път беловлас старец. Дядо Борис, старият миньорски работник, никога не е пропускал празник на сурвакарите. Където и да е, за този ден се прибира в селото.
Всъщност трудно е да разбереш за кого е по-вълнуващ празникът. За тези ли, които се предрешват и по цели нощи не спят, ли за цялото село, което ги очаква с нетърпение и радост.

- Кой ги е учил тези хора да майсторят ликове и облекла - попитах стареца, като да не зная нищо за това.

Той учудено ме погледна:

- Кой? Всеки сам се подготвя. Месеци наред преди Сурва събират пера, кожи, обмислят си лика, правят с дървени крепилки. Никой никого не поглежда в работата, крият се един от друг, та да не се повтарят лицата им - така наричат в този край маските на сурвакарите. Вечерите вкъщи стават много весели. Има работа за всеки. Децата събират пера и гледат да а разноцветни - от бяло до черно. Жените помагат при китлото - боядисват прежди, подготвят облеклото. За този ден момите ще извадят най-хубавите си гердани, най тежките си накити и ще ги пришият върху лика. А когато се събере дружината на мегдана, момата ще познае своя избраник само по гиздилото, което му е дала. Иначе никой никого не може да разпознае. Ликовете на момците са толкова големи, толкова високи, че понякога достигат цял човешки бой и се иска мъжка сила, за да се носи това чудо на раменете.

Сурвакарската маскирана дружина спохожда всяка къща в селото, за да й занесе благословия за здраве и дълъг живот, за спорен труд. Тя има водач, който се грижи да не пропуснат нито една къща. Всеки стопанин е приготвил дарове за скъпите гости: орехи, брашно, месо, сланина, ябълки - от всичко, което е произвела ръката на трудолюбивите стопани. Като влязат вкъщи, гръмват хлопките. Заиграват момците и тръгват пожеланията:

"Да е честита и здрава годината,
да е пълна с ягнета, прасета,
да е благодатна с всичко!..."
Във всеки дом е сложена трапезата със специалните обредни ястия - вариво, баница със сирене, тиква, ябълки, орехи. Гощават се за берекет. Кеменето ще засвири, хоро ще завъртят и сурвакари, и домакини - къщата ще разтърсят от веселие, от грохота на клопките. Всеки сурвакар е опасал четири-пет, а някои и по десет-петнадесет хлопатара, колкото може да носи. А ако зимата е снеговита, ще се отъркалят в снега, та да са здрави и весели през цялата година.

И така - цяла нощ, до сутринта.

След споходите по къщите на мегдана ще стане невиждано веселие. Затова и толкова рано са надошли хора - място да си захванат. Празникът ги е приканил да погледат, да харесат на-хубавия лик и да се порадват на момъка, който го е измайсторил. Възрастните ще гледат да зърнат на чий образ ще блеснат герданите на тяхната дъщеря и внучка.

В тази част на България сурвакарските ликове са внушителни. Те достигат до 2-2,60 м височина и 1-1,50 м ширина. По форма са разнообразни - тристенни във вид на пирамида, четиристенни, елипсовидни, звездообразни, многоъгълни. Направени са също с разнообразен материал - перушина, царевична шума, конски косми, кожа (заешка, ярешка, агнешка), дантели, природни материали и др. Апликираните материали, обикновено перо, са или в естествен цвят, или са допълнително оцветени. Подреждането им е въпрос на вкус и умение - в преливащи се цветове или в контрастни решения. Те са един образец на народното умение и вродено естетическо виждане. На това са подчинени и крепилките, и "китлото". Всички страни на лика представят образ - комичен и трагичен, смешно глуповат или страшен - плашещ: това също е въпрос на предпочитание на твореца. Изработен от обърнатата с козината нагоре кожа, с естествени рога, уши, опашка. Често техните конструкции са механизирани, така че се наблюдават отварящи се зверски муцуни, тракащи челюсти и клюнове, клепнали уши, летящи крила, святкащи очи и пр. Всичко това представляват ликовете от Средна Западна България като една фантастична гледка, в която има и усещане за страх.

Интересни по своята структура, съвсем различни са гуглите от Разлог. Те са високи - 1,20 м, от ярешки кожи (в черно и кафяво), с прорязани дупки да очи и уста и на върха дълга конска опашка. Тя придава на островърхата гугла особена хубост - на идол. Ярешко е и облеклото на василичарите от Разлог.

Виктор Евангелатов